НАЦИОНАЛИЗАЦИЯ И ЕНЕРГЕТИКА

След Маркс, рестарт на идеята за обществена (държавна или общинска) собственост върху енергийните предприятия дават „зелените” движения в Западна Европа. Замисълът е бил по този начин да се подпомогне (чрез инструментариума на публичните институции) по-ефективното развитие и разширяването на ареала на производството на „зелена” енергия, което да осигури лек за пристрастената към нефта световна икономика.

След петролната криза от 70-те, с течение на годините енергийната индустрия от възобновяеми източници се превърна в любимото дете на света. Международни форуми и организации завистливо гледаха едни към други за броя на връчените от всяка една от тях награди за „зелени” проекти. След конференцията на ООН за развитие и околна среда в Рио де Жанейро през 1992 год. и с договорите от Маастрихт от същата година и от Амстердам от 1997 год., Европейският съюз изгради своята енергийна концепция за устойчиво развитие, с акцент върху „зелената” енергия като най-перспективна, опазваща климата, осигуряваща сигурност, независимост и финасова стабилност. Въпрос на време беше финансовият потенциал на тези политически решения за генерална промяна да привлече политическите и икономически спекуланти. Малките се оказаха по-бързи. Много, амбициозни политически гении от задния ред на големите партии се заеха с решаването на световните енергийни проблеми на местно ниво, с идея малка тестова общност и разбира се, тяхната скромна личност, да бъдат поставени за един момент във фокуса на световния обществен интерес като модел за подражание. „Зелени” новини от германски, холандски, белгийски и испански градчета и селца заеха своето почетно място в централните новинарски емисии на големите информационни канали като Си Ен Ен и Ен Би Си.

Поредната телевизионна „революция”. Всички останахме с впечатление, че тези малки позитивни новини разклатиха финансовите основи на големите енергийни колоси. Всъщност това сториха 27 –те принципа на Декларацията от Конференцията на ООН в Рио и системата на преференции на Европейския съюз за изграждане на енергийни съоръжения от възобновяеми източници. Вярно е, че Голиат се опитва да се адаптира към новата среда - участва в значителна степен в новоизграждащите се из цяла Европа соларни и ветрогенераторни паркове, демонстрира „зелени” практики, но през 2012 год. една поредица от успешни анти-монополни кампании и ответната беззъба реакция на енергийните мастодонти остави впечатлението, че от политическа гледна точка съдбата на тези гиганти изглежда предрешена. За първи път пред камерите на новинарите видяхме еуфорията на наследниците – кметовете. Общините отдавна бяха осъзнали, че срутващите се енергийни мастодонти освобождават нови територии. Пионери бяха в град Гьопинген (с 60 хил. население), провинция Баден-Вюртемберг във Федерална република Германия, които платиха 23 милиона евро за енергийната мрежата на компанията EnBW. Последва Хамбург, където през 2012 година градът купи 25 % от енерго и топлоразпределителната мрежа от Vattenfall и 25,1 % от газопреносната мрежа на E.ON. През 2013 година изкупи и останалата част – при цена за около 2 милиарда евро. Това, че през декември 2013 година, референдумът в Берлин не успя, поради слаба активност не вразуми никого и „глас в пустиня” бе доводът на Главният изпълнителен директор на Vattenfall Ойщайн Лозет, че „ градовете могат да харчат парите си за други неща, а не за обратно изкупуване на мрежи.” и че икономическите предизвикателства са едни и същи – и за частните и за обществените собственици. Единственият резултат – леко се измести фокусът – от изкупуване към създаване на общински оператори, които да изземат изтичащите до 2015 год. поземлени концесии, дадени в частни ръце през 90-те години. Без монопол върху мрежата бъдещето на германските енергийни гиганти - Е.ОН, RVE, Vattenfal и EnBW не изглежда да е розово !

Според много европейски правници, Декларацията от Рио е израз на третата генерация на човешки права (по К. Васак), т.нар „зелени” права. Институционализирането на тези права в световен мащаб се извършва от националните държави според собствените им възможности и разбиране. Често, обаче, инструменталното обезпечаване на недоверието на „зелените” към енергийните гиганти става ракета носител за коренно различни по своята природа автентични и автохтонни амбиции и идеи, които намират „зелен” език за своите изяви. Добър пример в тази насока са комбинирането на „зелени” и националоцентрични аргументи като „интегриране на локалните общности” и „възстановяване на националното достойнство” – с цел обосноваване на необходимостта от национализация на големи енергийни предприятия в Аржентина и Унгария. В България такива самородностти винаги са намирали своята благодатна почва за изява. Както преди, така и сега!

Посланията на политическите лица в България отразяват световните тенденции през призмата на запазената марка на българската икономика и общество - всеобща липса на доверие и пари. Резултатът: Зелената енергия е добра, ама скъпа...; Ще национализираме, ама нямаме финанси...; Ще глобим, ама съдът ще ги отмени...; Ще отнемем лицензите на ЕРП-та, ама то после... Всъщност, за това „после” никой не говори. Изключение е премиерът, който в едно интервю ни увери, че държавата има капацитет да се справи. Запитващият журналист не зададе въпроса „как?”

Разбира се, България, като една европейска държава, е създала необходимите регулации в Закона за енергетиката и в Наредба № 3/2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката. Съгласно чл.59 от Закона за енергетиката в случай на отнемане на лиценз – дружеството лицензиант губи правото си да се самоуправлява, при което българската държава чрез ДКЕВР назначава според един текст от закона „особен управител”, а според друг текст „особен търговски управител”, който управлява и се разпорежда с активите (без недвижимостите) на наказаното дружество. Така, освен че не знае как следва да бъде наречен този човек, законът е безмълвен и за отговорностите му, спрямо дружеството, което ще управлява. Отношенията управляван- „особен“ управляващ са извън фокуса на закона, което поставя много въпроси за това как колективният орган на „управляваното дружество“ ще търси отговорност от особения управител за взетите от него решения. Оказва се, че единствният орган, който може би ще има правомощията да го контролира е ДКЕВР, но не в качеството си на администрация, а на орган дублиращ функциите на Съвета на директорите (СД) на търговеца с отнета лицензия. Кой ще контролира ДКЕВР, когато изпълнява не-административни функции, а търговски – когато съдебен контрол, за тези случаи не е предвиден?

Ако на някои от четящите тези редове, този правен хаос изглежда като пъклен план за разграбване на „златните кокошки” на българската икономика, по примера на хаоса дал престъпни възможности в ръцете на онези именни и безименни управители на държавните предприятия през 90- те, може и да са прави. В действителност, обаче, липсата на какъвто и да било план в България е единствено израз на ... липса на план. За мнозина запознати с особеностите на журналистиката – не дадени отговори и не зададени въпроси са индикативно състояние. Май, отново очакваме, ей така, в мъглата нещо от самосебе си да се получи!

 

Адв. Паскал Гонов